Олга Славчева

Олга Славчева е родена на 24 февруари 1895 г., в Цариброд, в семейството на Славчо Динков. Учи в основното училище в града, а през 1908 г., завършва и Царибродската прогимназия. След това продължава своето образование в Женското стопанско училище, поддържано от Царибродското градско общинско управление, в периода 1909-1912 г.

След края на Първата световна война заминава за София, където през 1922-ра завършва прогимназиално си образование в тогавашната Х народна прогимназия. Като частен ученик завършва III Софийска девическа гимназия, а по-късно и Втора девическа гимназия, също в София. През 1934 г. получава и диплома за висше образование, със специалност „Педагогика“. През 1941 г получава и диплома за учителска правоспособност с две специалности – „философия и педагогика„ и „български език“.

През всичките години на учение, в София нейна духовна опора става именно Петър Дънов* – Учителя, с когото тя се запознава в Цариброд. В трудни и тежки моменти се обръща към него за съвет и помощ. По негова заръка и влюбена в поезията, Олга Славчева започва да посещава частни уроци по литература при публициста, поет и писател Стоян Михайловски. В своя очерк как се запознава със Стоян Михайловски и Иван Вазов, тя бегло споменава че е писала и за царибродския седмичен вестник „Нишава“.

Първата ѝ стихосбирка е отпечатана през 1922-ра и е озаглавена „Сутринни лъчи“. Едно десетилетие по-късно издава и стихосбирката „Дванадесет баби“. В нея тя публикува 19 стихотворения, които написва в периода 1926-1929г.

Паневритмия от Олга Славчева

Олга Славчева става неизменна част от живота на бялото братство. По заръка на Учителя, през 1934-та, тя написва текста на „Паневритмия“** и го публикува през 1935 г. с артистичното име Асинета. Същата година излиза и поемата „Асавита“, под псевдонима Хелмира. Пет години по-късно, Олга издава и своята книга с 24 разкази, със заглавието „Млад и стар“, в гр. София.

Постоянно пише поезия и записки от преживяното в екскурзиите със своите духовни съмишленици. През годините оставя множество тетрадки със записки и спомени от срещите с Петър Дънов и случки от братския ѝ живот.

Ето и две от тях, които тя преживява в родния ѝ Цариброд:

„В 1918 г. заболях тежко от испанската болест. Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да си умра там. При пътуването се чувствувах много зле, положението ми се влоши, не можех нито да седна, нито да стана, задушавах се. Камбаната често биеше за умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели. Приготвиха и моите дрехи и всички наоколо плачеха. Лекарят идваше, но веднага си отиваше, като не можеше нищо да ми помогне. Извиках сестра си и ѝ казах да напише писмо до Учителя, че съм на смъртно легло. Този ден повърнах кръв. Сестра ми веднага написа писмото и го изпрати. Близките ми отидоха в кухнята да вечерят. Останах сама в стаята и изведнъж усетих прилив на живот. Казах си: „Умирам! Но за Тебе, Господи, още не съм живяла! Искам да живея за Тебе!“ Смъкнах се на колене пред леглото и много пламенно се молих, да имам възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. Когато влязоха майка ми и сестра ми, се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Те ме вдигнаха. Изпитах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им казах тихо: „Аз няма да умра.“ В същия ден виждам една детска малка гергьовска люлка, която се приближава към мене. Там седеше едно малко момиченце с усмихнато лице. Това бях аз на 4-5 години, с бяла рокличка. Това дете заедно с люлката се сля с мене и аз седнах на леглото си за първи път след 20 дена. Изпих една чаша мляко и заспах дълбок, укрепителен сън до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозореца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя. „Аз зная, ти си вече здрава. Любовта е по-силна от смъртта. Пийте горещо краве мляко и яжте варени картофи. Природата най-добре лекува, а истинските лекари са само нейни милосърдни сестри.“ Скоро се завърнах в София. Целунах ръка на Учителя и Той многозначително ми каза: „Добре дошла!“

и

„През 1921 г. трябваше за Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия. Пътувах с открит лист. Отидох при Учителя и Му казах, че отивам за една седмица в Цариброд. Казах Му:

– Учителю, Вие говорите, че в новата култура волът сам доброволно иде при господаря си, да го впрегнат и да иде на нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете: какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата?

Учителят взе една раница, напълни я с беседи. Знаех, че лист с българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Турих раницата на гърба си и се качих на влака. Слязох на Царибродската гара. Прегледвачката ме вкара в една стая, погледна ме и ми рече:

– Хайде, иди кот матер! – Изгледа ми раницата и нищо не ми каза, нито прегледа раницата.

Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха беседите и заплатиха всичко в динари.“

Тя напуска този свят на 2 януари 1967 г., в гр. София.

„Дванадесет баби“  – ТУК

„Паневритмия“ от Асинета – ТУК

„Млад и Стар“ – ТУК

„Как се запознах с Иван Вазов и Стоян Михайловски“, очерк – ТУК

*Петър Дънов е основател на Бялото братство.

**Система от 28 упражнения, съставени от мелодия, текст и ритмични движения, създадени от Петър Дънов

Материалът е въз основа на представените архивни документи /спомени, снимки и литература/ в сайта https://petardanov.com. Той е посветен на живота и делото на Петър Дънов и на Бялото братство.