Дигитален архив „Стари Цариброд“ има удоволствието да Ви представи книгата на доц. Едвин Сугарев* „Елегия за краището – Съдбата на българите в западните покрайнини“. Тя е издадена  с подкрепата на Национален фонд „Култура“ Програма „Социално ангажирани изкуства 2020″, през 2021 г, в гр. София. В нея той разглежда проблемите с които се сблъскват българите от западните покрайнини, днес в Р. Сърбия.

Достатъчно е да прочетем Въведението, озаглавено „Двете Българии“, за да разберем защо книгата беше конфискувана при обявената ѝ премиера в Босилеград, Р. Сърбия през 2023г. Тя трябваше да се проведе в Културно-информационеня център „Босилеград“ с председател Иван Николов, радетел за запазване на българското самосъзнание в този забравен от България регион и умишлено държан в бедност от сръбските управници.

„Когато говорим за българите в Западните покрайнини, трябва да имаме предвид едно обстоятелство, което е очевидно, но което често сме склонни да пренебрегваме и забравяме: те, както и техните събратя от Македония и Беломорска Тракия, не са имигранти. Не са се изселили в по-богати страни, търсейки препитание, за да образуват там общности с рехава спойка – каквито са някогашните български градинари в Австро-унгарската империя или днешните български гурбетчии навсякъде по света. Не са мигрирали по различни причини – понякога доброволно, но понякога принудително, както бесарабските българи по време на дългата серия руско-турски войни. Те не са заминавали никъде – останали са по родните си места, но са останали без родина – на отнетата по силата на Ньойския договор българска земя. Не по своя воля са се оказали в чужда държава и не по своя воля са приели битието си на чужденци в една среда, която не е била склонна да толерира тяхната етническа идентичност – и която е направила всичко възможно да ги отчужди от родината, да подрива паметта за тяхното потекло и в крайна сметка – да ги асимилира, пише в началото Едвин Сугарев.

Тук той разглежда и демографските проблеми, пред които е изправено българското малцинство в Р. Сърбия. „българското малцинство се топи. Официалната статистика на преброяванията го доказва: към сключването на Ньойския договор в окупираните български територии живеят повече от сто хиляди души, от които около 30 000 се изселват в следващите години, а след това останалите там прогресивно намаляват. Ако през 1961 г. в някогашната Югославия е имало 62 624 българи, то при последното преброяване през 2011 г. са останали само 18 543, от които обаче само 13 337 посочват българския като майчин език. С други думи – две трети от българското малцинство се е стопило в рамките само на 50 години, а днес техния брой би бил още по-малък, като се има предвид ускорената тенденция за обезлюдяване на някогашните български територии“, пише още той.

Изхождайки от своя опит като дипломат /генерален консул на Р. България в гр. Ниш, Р. Сърбия в периода 2016-2020/, той посочва и редица примери, които възпрепятстват обучението на български език. Можем да предположим, че става дума за реално обучение изцяло на български език, но ще сбъркаме, пише той и продължава, в повечето случаи всъщност става дума за тъй нареченото „двуезично обучение“, при което децата имат ограничени часове по български език (обичайно два до четири часа седмично), но реално учат по всички предмети на сръбски език – от сръбски учебници и в съответствие със сръбските училищни норми. Освен това, за да имат и тази възможност, родителите трябва да заявят в специална анкетна карта, че искат децата им да учат български. Тази анкета обаче не е анонимна – в нея се вписват имена и лични данни – поради което тя е равностойна на декларация, че тези родители смятат себе си за българи – а много от тях не искат да го правят, тъй като си спомнят времената, в които подобна декларация е водела до сериозни неприятности с местните власти. Свръх всичко самото обучение на майчин език се смята за непрестижно – тъй като десетилетия наред е нямало такова и тъй като за повечето класове липсват учебници, по които да учат учениците, а самите родители не могат много да им помогнат, защото отдавна вече общуват помежду си на сръбски.

Друг основен проблем при изучаването на майчин език е и поведението на държавните институции. Тук той пояснява, че за да бъде разрешено двуезично обучение е необходимо, разрешение от Министерството на образованието, както той пише /ако съответния директор дръзне да го поиска/, а то може да не бъде дадено с години.

Трети прецедент, както Едвин Сугарев отбелязва, е използването на български език като официален от администрациите в регионите с преобладаващо българско население. Независимо от честите уверения в противното, пише авторът, в повечето случаи административното обслужване на населението се извършва на сръбски език. Нещо повече – оказа се, че и протоколите на самия Национален съвет на българското малцинство в Р. Сърбия се водят на сръбски, което само по себе си е парадокс. И още една специфична подробност, която характеризира статуса и смисъла от съществуването на тази структура – първото заседание на новоизбрания Национален съвет през 2018 г. се проведе изцяло на сръбски. Причината: то се водеше от най-възрастния член на съвета, който, както се оказа, просто не знаел български!

С една дума – едно забутано зад девет планини в десета градче /Босилеград/, и то извън родината, и в него две Българии, нравствено и естетически несъвместими. Едната, представена лично от тогавашния председател на националния съвет на българското малцинство, можа само да ме отврати – не бих похарчил и буква за нея. Другата – тази на герои като Иван Николов, които отстояваха своето достойнство в течение на десетилетия в една враждебна среда, съставляваше общност от българи, каквото в самата България трудно бихме могли да открием – може би поради своето откъснато и изолирано битие те бяха съхранили много от патриархалните достойнства и нравствените ценности на стара България, отдавна изтлели в днешните й предели. И тази книга е за тях, за тяхната обречена битка, която трябва да познаем и да помним, и за тяхното днешно битие, за тяхното чувство за отлъченост от родината – което има своите основания и от което би трябвало да се срамуваме, завършва своето въведение Едвин Сугарев.

Аз мога да добавя, че тази книга е ценна не само за Босилеград и българското малцинство в Р. Сърбия, но и за българите в България. За съжаление българската общественост е слабо запозната с посочените от Едвин Сугарев дългогодишни проблеми. Нереформираното образование и липсата на информираност от страна на българските медии допринасят за липсата на информираност сред днешното младо поколение в България.

„Елегия за краището – Съдбата на българите в западните покрайнини“ е посветена на Иван Николов, радетел и пазител на българщината в някогашните български западни покрайнини и председател на КИЦ „Босилеград“.

Приятно четене!

„Елегия за краището – Съдбата на българите в западните покрайнини“ – ТУК

Книгата се публикува със съгласието на Едвин Сугарев.

 

 

*Едвин Сугарев е роден в гр. София, през 1953г. Баща му е виолист в първоначалния състав (1935–1938) на първата струнна формация у нас, квартет „Аврамов“, по-късно професор по виола в Консерваторията. Майка му, Текла Кнут Сугарева, е преподавател по немски език, доцент в Софийския университет, автор на речници и учебници по немска граматика. Завършва българска филология в Софийския университет (1978) и през 1985, след редовна аспирантура в Института за литература при БАН, защитава дисертация на тема „Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм“, публикувана в съкратен вариант в книгата „Българският експресионизъм“ (1988). През 2008 защитава дисертация на тема „Поезията на Александър Вутимски – паралелни прочити“ (излязла като книга през 2009) и става доктор на науките. Академичната му кариера започва в Института за литература, където работи с прекъсвания като главен асистент и доцент до 2010. Преподава българска литература в Софийския (1987), чете лекции върху българския експресионизъм в Пловдивския университет (1988). През 2010 напуска БАН и постъпва в Нов български университет, където е доцент до 2018. Участва в редколегията на сп. „Литературна мисъл“ и на годишника на департамент „Нова българистика“ към НБУ „Българистика Nuova“.

През 1989 се включва в дейността на неформалните групи срещу режима на Тодор Живков. Активист е на Националното движение „Екогласност“, чийто лидер става през 1993 (до 1997). Член на Координационния съвет на СДС (1990–1997), зам.-председател на СДС (2002). Избран е за народен представител в VІІ Велико народно събрание (1990–1991), но не подписва новата конституция. Народен представител в ХХХVІ (1991–1994) и ХХХVІІ (1994–1997) Обикновено народно събрание. Посланик в Монголия (1997–1998) и Индия (1998–2002), генерален консул в Ниш, Сърбия (2016–2020). Политик с безкомпромисно поведение и предизвикателни граждански и политически жестове.

Редактор и издател на самиздатския „алманах за експериментална поезия“ „Мост“ (1989–1991), с едноименна библиотека от авторски книги към него. Дългогодишен главен редактор на „Литературен вестник“ (1991–1997; 2002–2010), който създава и развива през 90-те години на ХХ в. заедно с поетите Малина Томова, Владимир Левчев, Румен Леонидов, Ани Илков, Миглена Николчина. Директор на всекидневника „Демокрация” (1992–1994).

Едвин Сугарев е автор с богат жанров регистър – поет, писател, драматург, литературен критик и историк, публицист, разследващ журналист. Десетките книги с поезия, проза и публицистика, които е издал, са знак за творческата му енергия, за отношението му към „поетическия занаят“ като свободна територия за изява на творческата личност, за гражданските му позиции. За него писането е преди всичко търсене на етически, естетически и художествени предизвикателства, отстояване на личната свобода, неподвластна на конвенции и ограничения, експериментиране с езика. Тези светогледни опори се излъчват от избора му на периоди и фигури от литературното минало, които той превръща във водещи теми на академичните си занимания – българския и европейския модернизъм, в частност експресионизма, Гео Милев, Николай Райнов, Александър Вутимски, Борис Христов, Георги Рупчев и др. На тях посвещава три монографии и един авторски сборник. Книгата му „Българският експресионизъм“ (1988) е за дълго време единственото съвременно изследване за това авангардно течение в българската литература. Като изследовател е проникновен анализатор, по-скоро с тънък усет за процеси и явления, отколкото привърженик на теоретически обосновки и рационални построения; формулира с лекота оригинални тези, не следва конвенции, а стилът и езикът на изследванията му се отличават със засилена образност.

Дебютира в сп. „Септември“ със стихотворението „Над покривите като пепел сива…“ (1980, № 11) и винаги се е смятал преди всичко за поет. Ръкописът на първата му стихосбирка „Обратното дърво“ пролежава години наред в изд. „Народна младеж“ и тя излиза през 1989 почти едновременно с книгата му с хайку „Калейдоскоп“ (с ред. Добромир Тонев в изд. „Хр. Г. Данов“, 1990). През 1988 Сугарев печата като самиздат няколко малки поетически книжки – в тираж от по 50 екземпляра, които разпространява персонално сред утвърдените поети и писатели. Заедно с алм. „Мост“ този жест го прави един от пионерите на българския самиздат, който се противопоставя на системата преди 1989. Към тях се прибавя участието му в края на 80-те години в сбирките на неформалния Кръг 39 и на академичния ъндърграунд „Синтез“ при Софийския университет. След 1989, заедно с участието в обществено-политическите промени, а по-късно и като дипломат, Е. Сугарев пише и издава доста по-интензивно поезията си – сбирки със стихотворения, поеми, поетически цикли, хайку, други кратки форми.

Стиховете му от 80-те и 90-те години са заредени с енергията на отрицанието и бунта срещу системата, срещу кухите постулати на идеологията и застоя. Тя носи по свой начин посланията на поетите от 80-те, едновременно лирична и гневно патетична, изобилно образна и метафорична, в класически и в свободен стих. Още през тези години Сугарев опитва кратките форми и най-вече хайку, които му дават възможност да се самоизрази през друга гледна точка към света – отвъд екзистенцията, от ракурса на съзерцанието и душевния покой, свойствени за източните светогледни нагласи и най-вече на дзенбудизма („Калейдоскоп“, „Кратко“). След заминаването си за Монголия и Индия и при по-интензивните си срещи с културата на Изтока той пише няколко нови книги, които задълбочават този светоглед и търсене на адекватна нова образност, по-близка до естеството („Гоби“, „Стихове на Откачалката“, „Хошаб“, „Мрежата на Индра“ и др.). Заедно с това опитва да чете съвременността през вечните копнежи на човека, през вярата и свещените книги на човечеството, разчитайки повече посланията на Светото писание като културни кодове за разгадаване на скрити проявления на човешкото, отколкото в техния религиозен аспект („Житие на съня“). Много от стихосбирките му, писани от началото на ХХІ в., са наситени с космогонични образи и техните сетивни отражения в духовния свят на човека, стремящ се да се върне към праначалата, да съзре и преживее мирозданието в незримите през обичайната оптика негови елементи и така да възвърне хармоничното си единство с природата („Лингва лингам“, „Сюр“ и др.). Любим подход и похват в много стихотворения е провокацията, намерена в дадена музикална тема, която преминава в поетическа, развива се посредством ритмиката на стиха, за да завърши в поанта като музикално произведение. Особен афинитет проявява към джаза – и като музика, и като култура изобщо (стихосб. „Джаз“).

Направил епизодичен опит в прозата през 80-те, през 2005 Е. Сугарев издава романа „Невъзможните убежища на поезията“, спечелил ежегодния конкурс за ръкопис на роман на Фонд „Развитие“. Творбата е нетрадиционна в много отношения: в нея се тематизира поетическото изкуство и изобщо мисленето и световъзприемането чрез поезията. Повествованието в класическото му разбиране отсъства, за сметка на това романовата тъкан е изградена чрез специфичнообразните средства на поезията. През 2017 издава и книгата с кратки и абсурдистки сценарии „Сюжети за неми филми“, в която търси парадоксалното и абсурдното, като пародира високи литературни образци. Към прозата му може да се причислят и приказките, адресирани едновременно до деца и възрастни, които издава в четири книги, както и книгата с фрагменти „Изваждане на восъчните пити“ (2013).

Пак през 80-те Е. Сугарев прави опит и в драматургията – пише едноактната пиеса „Статуи в блатото“, характеризираща се с редица абсурдистки похвати в изграждането на персонажите и сцените. Отпечатана е през 1992 в сп. „Театър“ и веднага е поставена на сцената на Родопския драматичен театър. Години по-късно пише още една пиеса – „Проходът на лъвовете“ (излязла също в „Театър“, 2010).

Литературнокритическите му текстове – стотици рецензии за книги, обзори, тематични и полемични статии върху книги и явления от текущия литературен живот, са пръснати в литературния печат – преди всичко в „Литературен вестник“, но още и в сп. „Пламък“, „Септември“, „Съвременник“, в. „Народна култура“ („Култура“), „Литературен фронт/форум“; в коментарния му сайт „Свободата“ (svobodata.com) и др. Подписва ги с името си или с различни псевдоними и както във всичките си текстове никога не е безпристрастен, като се опитва да съчетава личното си отношение с професионална обективност.

С обществено-политическата дейност на Е. Сугарев е свързана работата му на публицист и разследващ журналист. Талантлив публицист, страстен и умел полемист. Започва с културна публицистика в края на 80-те, когато публикува няколко полемични текста във в. „Народна култура“. Основно публицистиката му е на страниците на в. „Демокрация“ и „Литературен вестник“ през 90-те, а по-късно и в други издания, както и в сайта му „Свободата“. Като инициатор на журналистически разследвания провежда публични граждански битки срещу корупцията и злоупотребата с власт в прокуратурата, разследва банкови афери, корупционни сделки и други негативни обществени явления в България. Автор (или съавтор) на над 10 тома с публицистика и разследваща журналистика.

Освен на наградата за роман на Фонд „Развитие“ (2004) Е. Сугарев е носител на Голямата награда на конкурса за SMS-поезия (2005) и на Специална награда от конкурса Биньо Иванов (2007).

Негови произведения са превеждани на англ., нем., итал., сръб., тур., унг., фр., хинди, чеш., яп. и др. ез.

Псевд.: Евгени Силянов, Емил Симеонов и др. с инициали ЕС (в „Литературен вестник“)

Вижте и коментарния му сайт „Свободата“ – www.svobodata.com

източник: Речник на Българската литература след Освобождението – http://dictionarylit-bg.eu/