ДА „Стари Цариброд“ има удоволствието да препубликува изследването на Емил Николов* за Цариброд в спомените на различни пътешественици през вековете. Той разглежда, както съвременници в периода когато пише, така и представя и най-ранният пътепис от 1433 г.
Приятно четене!
Емил Николов
В песен за Цариброд поетът Гр. Соколов е категоричен:
„Аз не зная дали са бродили неспокойни царе в този край или са те на присмех кръстили с царско име при някой гуляй. Няма в теб нито следа, нито помен, нито ред в някой древен анал. Ни отдавнашен някакъв спомен кой, кога ти името дал.“
На поета, когото уважавам, противопоставям прозаика Ст. Андреев: „На 18 км югозападно от Цариброд се намира един от най-бележитите български манастири – Погановският. До Желюша на път за манастира вървяхме по хубаво шосе. Това е старият римски път от Виена за Цариград през София-Пловдив. По този път вървят легионите на Римската империя, гърмят колесниците на римските императори. Като вихрушка се носят пълчищата на Атила. Минава време. Кипи нов живот в Европа. По пътя се нижат търговски кервани, блестящи посолства. Задават се кръстоносците. Тук някъде по тоя път българските пратеници срещат Фридрих Барбаро са и му предлагат помощ да вземе Цариград. По тоя път се движи всичко, което минава от Изток на Запад и обратно…“ („Венец“, 3. 12.1941 г.)
На името „Цариброд“, в своите спомени и бележки се спира и нашият съгражданин Георги Алексов: „Съществува предание, че на това място е имало брод през река Нишава, по който е минавала царска войска… Легендата не може да има предвид Крумовата, защото българските владетели тогава не са се наричали царе, а ханове… Ако се приеме, че легендата се отнася до преминаването на царска войска, то тоя цар не може да бъде друг, освен цар Симеон, защото само за него може да се допусне, че е минал от тук… когато е участвал в обсадата на Цариград и както изобщо е имал обичай да участва във всички военни походи.“
снимка: Цариброд, Константин Иречек, „Пътувания из България“, издадена през 1891 г., стр. 488
Безспорно е, че Нишавската долина, част от пътя Виена-София-Цариград, свързва историческата си съдба с едно от най- важните направления към и на Балканския полуостров. В края на август 1883 г. с проста талига през Сливница и Драгоман гостува на Цариброд чешкият историк Константин Иречек. За това пътуване в „Пътувания из България“ пише: „Жителите изговарят името му Царев брод… Някога се е плащало тук навярно царска броднина… Наблизо до града върви римски калдаръмен друм… Казват, че се намират следи от стари селища или крепости. В близкото село Суково е намерено цяло имане, без съмнение закопано през готското нахлуване в 376 г. В Цариброд ни показаха от него една златна монета от император Валентиан…“
Прелиствайки пътеписи, мемоари, документи попадах и на щастливи бродове за миналото на Цариброд. Най-старият по дата факт, с който се запознах е от 1433 г. Автор е рицарят Бертрандон Де Ла Брокиер, със заглавие „От Одрин до Морава“: „…като излезнах от София, пътувах по поле, което е около 50 мили и е гъсто населено с българи. После навлязох в един хубав планински район, приятен за пътуване с кон и слезнах в една равнина, където се намира градът, наречен Пирот на река Нишава…“
По същия път, само че много по-късно, след 1830 г. минава един от най-великите френски поети Алфонс дьо Ламартин. От четиридневното му пътуване между София и Ниш цитирам: „…ту през леснодостъпни планини, ту през долини и равнини, удивително плодородни, но обезлюдени (последица от робството б.м.). Българите, обаче, които великият син на Франция среща по пътя си „са добродушни, приятни, трудолюбиви“. За поета Ниш „е последният турски град, разположен почти до границата със Сърбия.“
Кога Цариброд се появява точно в хрониките на историята, не мога да кажа, но в документ от XVI в. се споменава за два Цариброда: голям с 57 къщи и малък с 53 къщи. Големият е имал задължението да храни пощенските коне на турската империя по пътя им между София-Белград и обратно. Знаело се от коя къща по колко сено и зоб да се взема. Любопитно е, че и Любен Каравелов в своите „Записки за българите в България (1867 г.) пише за тия два Цариброда „На границата между софийската и пиротската каази съществува такова едно село (името му не помня) през което тече мъничка речица и което се дели на две половини…“
Вълнуващи са впечатленията на Любен Каравелов от бита и нравите на населението в този край: „Съществува старовременното славянско гостоприемство. Стопанинът на онази къща, даже и най-скромната, в която вие сте дошли да пренощувате, не само че не взимаше от нас пари за пренощуване, но още в неделя и по празниците гощаваше и пешеходците и конниците с обед и вечеря. На пътника се позволяваше само да плати за виното, ако сам той пожелае да пийне повечко… Женското население, което се среща между София и Ниш е грациозно и мило, с най-голяма правилност във формите, вярно на своите стари нрави и всички семейни добродетели…“
Едни от най-старите документи, на които попаднах, и в който конкретно се споменава името на Цариброд са „Дневникът на едно пътуване до Константинопол и Мала Азия“ (1553-1555 г.) от Ханс Дершвам, пътеписът на Ожие Бусбек (1522-1592 г.) дипломат, писател и учен, пратеник на Фердинанд Хабсбург със специална мисия в Цариград и „Пътуване от Брюксел до Константинопол в Тракия“ (1571 отиване и 1574 връщане). Авторът на това пътуване Карел Рейм е от свита, която носи специално послание на австрийския император Максимилиян II до Султан Селим II. „На 13 юли – пише Ханс Дершвам – пътувахме от София до едно българско село, наречено Цариброд… Този ден нашият хазяин – българин ни разказа много за тяхното невероятно тегло. Той има четири сина, но единият му бил взет за султана от господаря им Али паша. От тяхното село Цариброд и от едно съседно Али паша взема мъже, които му рботят100 дни. Вън от това, когато галерите потеглят от Константинопол, Цариброд и околността трябва да дадат един гребец. Който не ще да върви, плаща 2000 аспри на местния чауш. А на този, който отива, селото събира и му дава 2000 аспри като обезщетение. От султана не получава никаква заплата. Както ми каза моят хазяин, цялата нощ едва би му стигнала, за да опише всичките си тегла…“
Делегатите на Максимилиян II пътуват в 14 каляски. В 7 носят подаръци на султана, в останалите 7 е настанена цялата свита. „На 15 май – пише хроникьорът на мисията – сме в Цариброд… В града видяхме 5 чешми, от една от които течеше топла вода. Водата от петте чешми образува край града едно хубаво езеро… „Цяло събитие за местното население е било преминаването на подобни дипломатически или търговски мисии, возени в разкошни каляски, теглени от красиви и охранени коне, придружавани от оръженосци в най-пъстри униформи, пътищата са несигурни и огласявани шумно с музиката и песните на трубадурите, пътят е дълъг и уморителен.“
В 1841 г. на Балканите идва Жером Адолф Бланки, бележит френски учен, член на Френската академия, за да анкетира турските жестокости при потушаване на въстанието на българите от Пирот-Ниш-Алексинец.. По нареждане на софийския паша файтонът му до бейския чифлик е трябвало да бъде теглен не от коне, а от впрегнати българи. Французинът демонстративно слиза от файтона, с думи отправени към българите: „Ще дойде ден, когато не ще ви впрягат повече като товарни добичета“. Бланки посвещава живописно описание на „платото на Цариброд с неговите опасни и страхотни разклонения към водораздела Нишава – Искър“.
Пътуването по завоюваните от турците земи на Балканите е ставало предимно с коне. Пътувало се е лениво и дремливо, както ленива и дремлива е била самата турска империя в заника на своята сила и власт.
През септември 1863 г. е учредено акционерно дружество за пътнически и пощенски превози, чиято фирма „Дружеството на колата Ниш-София“ се е срещала във всички населени места по този международен път включително и в Цариброд. В отчет от 21 април 1865 г. се отбелязва, че дружеството е разполагало със 129 коня и 40 пощенски коли. Всички коне имали червен косъм, кочияшите носели специална униформа, по станциите били организирани бюфети. Кафето, чаят, супите стрували грошове и на имотните търговци пътуването излизало евтино.
***
Предлаганата хроника е със скромната цел да активизира и други любители на подобна историческа документация. Сигурен съм, че има много факти, като изложените по-горе.
гр. София
1999 г.
Текстът е публикуван след съгласието на синовете на Емил Николов, Стефан и Калин Николови. Той е препечатан от ТУК
*Емил Николов е роден на 23 юни 1923 г. в Цариброд, в семейството на Стефан Николов – Барона, тогава кмет на града. По-късно семейството като бежанци се местят в София. Завършва семестриално Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в двете фази на войната, отличен е с орден за Храброст и „Св. Александър“ с мечове. Първата му публикция е в вестник „Младост, гр. Пирот, през 1945 г., „Да да радимо за братство между jужним словенима“. В София работи във Военното издателство до 1961-та, достига до чин полковник, но е пенсиониарн като „неблагонадежден“, защото е роден в Югославия. Отговорен редактор на вестник „Народна култура“ , главен редактор на Издателството за културни връзки с чужбина, зам. главен редактор на сп. „Патриот“ и др. Автор на 2100 публикации в печата. Умира през 2015 г., в гр. София.