През пролетта на 1907-ма Софийският клон „Алеко Константинов“ към Българския туристически съюз, организира излет от София, през Цариброд, Погановския манастир, Трън и обратно до София, с продължителност 3 дни. Ат. Джаванов, участник в прехода, публикува своите впечатления в списание „Български турист“ към БТС през ноември /бр. 9/ и декември /бр. 10/, същата година. Тук ще научите интересни исторически факти и ще имате възможност да се потопите в това интересно пътешествие. Авторът описва, както трудностите пред които се изправят, така и срещите и преживяванията сред природа.

Приятно четене!

„Сборният пункт бе гарата. Когато почти всички се бяхме сбрали и чакахме тръгването на трена, силен пороен дъжд се изсипа. Тъкмо в туй време дойдоха още 5-6 души и бяха се измокрили значително, а с това като че ли се извърши тяхното кръщене на туристи, тъй като те бяха гости, поканени от някои туристи-членове. Тренът имаше закъснение и туй силно вълнуваше туристическото сърце. Прашната столица, запушените кафенета, затвореният живот – всичко това беше един демон за туриста го караше по-скоро да бърза към любимата среда на природата.

Чакането доста продължи, обаче, благодарение на главатаря, който ни забавляваше с туристическите си походи, времето незабелязано мина. Всички се бяхме настанили в трена.

Удари първият звънец, вторият, третият, и тренът потегли за Цариброд. „На добър час“ се поздравиха туристите. Водеше се почти от всички оживен разговор за излета и местностите, който ще се минат. Когато наближихме станциите Сливница и Драгоман, разговорът премина на друга тема – боят при Сливница и Драгоман; кой като запасен офицер, кой като запасен войник-маневрист, обясняваха с всички подробности целия бой. С този разговор ние наближихме Цариброд. Тъкмо в 10 ч. вечерта бяхме на Царибродската гара. Тренът спря и всички в купом влезнахме в града.

Градецът е разположен между високи гористи склонове на левия бряг на Нишава и е в приветлива местност. Всеки, който за пръв път посещава Царибод не може да не забележи, как тренът преминава през градеца, като прорязва долната му част, извива по направление границата и там спира. От гарата трябва да се мине ж.п. линия, за да се иде в градеца. Ние минахме из главната улица и след 1-2 километра път стигнахме в кафене-гостилница „Македония“, дето и вечеряхме. Може да се каже, че то е едно от най-добрите в градеца кафенета. Мнозина, които от София не могли да си набавят провизии, тука бързаха да бъдат изправни. Във време на вечерята, както всички път, всички туристи бяха в отлично настроение. Веселието продължи до късно, с идването ни някои чиновници и офицери, който, щом чули за пристигането ни, не закъсняха да ни намерят и се видят с някои познати туристи. Всички чувствахме, че утре ни предстои път и че трябва да си лягаме и да сберем сили, обаче никому се не искаше да се раздели тъй скоро от толкова любезните посрещачи. Най-после главатарят ни, пък и нему се падаше, – с една къса реч поблагодари на всички, най-вече на любезните офицери и чиновници за добре прекараните с тях часове и пожела в близко време да чуе, че се е основал туристически клон в градеца им, където има доста благоприятни условия за туризъм. На туристите той определи сборния пункт за утрешния ден. Сбогувахме се, благодарихме за ценното ни гостоприемство и всички запазихме хубави спомени от историческия Цариброд.

За спане се пръснахме по разни направления. Мнозина спахме по двама на на креват. Всички хотели били заети от учители, дошли на конференция. За случая нямаше нужната разпоредителност, иначе места щяха да се намерят. Можем да обвиняваме само главатаря, защото още с влизането в града той трябваше да разпореди за това, а не да чака 23:30 часа, когато всичко спеше. Провинциалният живот трябва да бъде известен на главатарите.

Тръгването на другия ден беше определено за 6:00 ч. сутринта. С другаря по креват потеглихме в 5:00 часа рано към сборния пункт с мисли, че ние ще сме първите. Наближихме и за наше учудване всички излетници бяха там – ние бяхме последни! Тогаз се убедих, че туристът е и ранобудник. Намерихме приготвен един медник прясно мляко, закусихме и тръгнахме. Времето беше навъсено, тъмни облаци се виеха над нас, но това не занимаваше излетниците. Натоварихме провизиите си на един кон, който взехме оттук и по Пиротското шосе се отправихме за Погановския манастир. През селото Желюша, разположено на равнище, заобиколено с високи хълмове от североизток и юг и което на няколко стотина крачки отстои от сръбската граница, минахме транзит, тъй като на няколко къщи имаше байрачета и червен кръст, което показваше, че тук върлува някоя епидемическа болест навярно скарлатина. Пътят минава край военния пост, извива до самия него, за да продължи през с. Гоин-дол. До поста пътят е хубав, но оттам за с. Гоин-дол е междуселски път. От валялия през миналия ден и през нощта силен дъжд, той се беше разкалял много и пътуването ставаше трудно. Стигнахме Гоин-дол, и без да спираме, продължихме бавно, като се възкачвахме из разкалялия се път за с. Планинци. Сега имахме хубаво време. Облаците се разсяваха и хубавите гледки, що ни се откриваха при постепенното влизане, облекчаваха инак трудното ни пътуване. След един час нещо ние се бяхме възкачили на едно възвишение и почнахме да слизаме в югозапад направление. Ниско отляво тече в югоизток посока шумна рекичка, по левия бряг на която върви сега пътя, но той скоро я оставя, взкачва се отново в северозапад направление и ни завежда в с. Планинци. Това село е с двувластни имоти: едната половина е в наша страна, а другата – оттатък границата. В 9:00 ч. преди пладне, при бавен вървеж, ние бяхме вече на нашия военен пост № 20. Насреща му е сръбския пост, който се пази от 2-3 пандури (стражари). Седнахме да си отпочинем, фотографирахме се с войниците от поста и с няколко души селяни, които случайно минаваха от сръбската в българската махала на селото за мляко. Сръбският вардач-пандурин, щом забеляза, че ще се фотографираме, напусна поста и дойде при нас и изяви желание да се фотографира и той с нас. В 10:00 ч. продължихме пътя си, придружени от един наш войник до с. Държана, дето стигнахме в 11:00 часа. Пътят за селото върви надолу към запад все по граничната линия. Раззеленилата се млада букова гора, приятният аромат на разцъфналия се люляк и многото ливади в подножието на гористите склонове правеха по-живописна местността. След една малка почивка, на тръгване, разгледахме училището – една малка къщичка, чиста, спретнато наредена, посещавано от 15-20 ученика. Любезната другарка на учителя, който бил в Цариброд за провизии, даде някои сведения за околността на това селище.

Продължихме за манастира. Край селото Държана минава р. Ерма, идеща от Трънско, която от силните дъждове беше доста придошла и бе отвлякла мостовете, на мястото на които местното население, заставено от пограничната стража, бе поставило греди-временни мостове. Минахме Ерма и поехме пътя, доста добър, който го върви по левия и бряг до с. Власи; при това, благодарение че от сутринта не бе валяло, калта беше полуизсъхнала и пътуването ставаше по-леко. В 12:00 часа от една височина, на която се възкачва пътя, последно до с. Власи, забелязахме това село. Наляво от него е така нареченото „Власинско ждрело“. Докато вървим между два планински склона, изведнъж се изпречва Власинската котловина. тук картината бе пълна: малкото селце Власи, разположено до самите поли на Власинската планина; пространната котловина, прошарена с ливади, лозя, ниви, огромни opяшаци и пенестата и шумна Ерма, която наводнява котловината и най-вече двата величествени масива на прореза, – всичко това бе вълшебно. Пейзажът бе тъй красив, какъвто рядко се удава случай да се срещне и види другаде. Всички се бяхме спрели и не можехме да му се налюбуваме. С другаря по креват и раница, който може да се каже за пръв път влизаше в лоното на туризма, останахме за повечко да се любуваме на омайната картина. За него гледката ставаше по-обаятелна и за мое изумление той почна да поетизира така хубаво, щото аз се усъмних, дали в него има скрит талантец. И действително, ония, които мислят, че имат скрита поетическа дарба, могат да я проверят пред Власинското ждрело. Тук аз изпитвах две радости: една, че за втори път виждам Ждрелото при Власи и друга, че можех да видя другаря си, как сияе от радост и какво задоволство изпитва от екскурзията, макар че по-рано само мисълта за една разходка до Слатинското канче (на 4 км. от София) му е причинявала неприятност. Туризмът пък печели за в бъдеще един отличен свои поклонник. Спуснахме се надолу и преди да влезем в селото, отбихме се да разгледаме отблизо ждрелото, а на връщане за в селото се отбихме да видим „двамата братя,“ известните двама кретени в това село, умствената нищета на които се е силно отпечатала на техните физиономии и в конструкцията им личи леността, що ги е обладала. Жилището им е от плет, измазано с кал, изровено в земята и покрито с слама. Живеят наедно с кучетата и свинете, които им служели нощно време за възглавници. От сведенията, добити за тях в селото, излезе, че са местни жители, препитавали се от просия и не искали да работят даже и най-леката работа. Селото се наричало „Власи“‘, защото според казването на един селянин в селото, някога било населено от власи; даже и днес тук се употребявали някои романски думи, напр., „гавура“ вместо „дупка“ и др. п. Нямаше време да се сберат повече сведения, тъй като почивката бе много малка. Щом се наобядвахме на бързо, веднага потеглихме за манастира.

Пътят отначало върви стръмно нагоре; около 15 минути, а след това, чак до манастира, слиза надолу. Почти от самото село, до манастира вървяхме из гора и туй правеше пътя още по-лек. Очаквахме да видим по-скоро манастира, дето щяхме да си отпочинем и спим. Пътя прекарахме много весело: с песни, шеги и разговори не усетихме, кога стигнахме; пред нас се изпречи оградата манастирска, която се видя едвам тогава, когато приближихме до нея. Игуменът, доста гостолюбив, излезе да ни посрещне. Той беше предизвестен и не закъсня да ни каже, че всичко било наредено за добрите му гости. Поотпочинахме си, измихме се с студена кладенчева вода, която е пивка и е в манастирския двор, и станахме да разгледаме манастира и околността му. Игуменът разпореди да се заколят приготвените две ярета и да се опекат на шиш. Аз и няколко другари отидохме над манастирското ждрело, което не по-малко е красиво от онуй при село Власи. Там се и окъпахме. И тук река Ерма минава край манастира, иде от Трънско, минава между фантастични и заострени скали и се извива към север за с. Власи. Останалите другари с игумена отишли пък да ловят риба. Тъкмо бяхме се прибрали в манастира и един силен пороен дъжд заваля. Дъждът беше като из ведро, толкова силен, че причини скорошното прииждане на реката, която през нощта навлязла и в манастирския двор. Това малко ни безпокоеше.

Манастирът лежи на прекрасно място, като с. Власи, в подобна, но миниатюрна гориста котловина, между огромни скали. Влязохме и в черквата, стара кръгообразна каменна сграда, която, според разказа на игумена, била построена в 750 г., от Цар Константин; това се виждало от един печат, намерен в черквата след наводнението в 1897 г. Обаче изглежда да е повече правдодоподобно това, което ни разправи отпосле Т. Матеев, стар учител в с. Звонци, че е строена в 1114 г. заедно с още една друга в друг един манастир, близо до с. Звонци. От тая втора черква сега били останали само разрушени стени на височина 1-2 м. Преди 10-12 години тоя учител, заедно с околийския училищен инспектор, намерили една плоча с надпис на старобългарски, от който се виждало, какво тя, заедно с черквата в Погановския манастир, била строена в 1114 г. и от кого; обаче докато намерят кола, за да я пренесат в Трън, селяните, изплашени, че държавата ще им отнеме гората и имотите, които би се указали, че са принадлежали на манастира, изпочупили надписа. Черквата в Погановския манастир „Св. Иван“ има свършено малки прозорци, и вътре без свещи почти не се вижда нищо; зографията е подобна с оная в с. Бояна; над предверието в турско време е имало скривалище, следи от което и досега са запазени; надписите от черквата са писани с старобългарски букви, но, види се, при поправяне на черквата са размесени и с гръцки, което прави прочитането им твърде мъчно. Магерницата също е едно старо здание и напомня кухните на старите ни замъци: свод от тухли и камък, който изкача във висок комин. Изглежда, че местността около манастира, може би, много отколе е била населена. Отеu-игуменът ни каза, че при разкопаването около манастира са намерени много късове латински и византийски монети от Юлия Цезар (със слон), Константин, Юстиян, български сребърни от цар Асен и др.

В с. Звонци ни казаха, че църквата била построена от цар Калоян и че в нея имало запазени пергаменти, които във време на освободителната война били отнесени от русите и сърбите. След разгледа на църквата поканихме отец-игумена да се фотографира с нас пред Ждрелото. Дъждът беше престанал. Мръкваше се и всички почти бяхме в магерницата, дето се печеха яретата. Помагахме всички. Гладът бе надвил подтикваше огъня, който въртеше шиша – всички на работа. Вечерята бе готова. Настанихме де на 4-5 маси отвън на одъра и заядохме с такъв апетит, като че ли три дни не сме яли. Вечерята беше от обикновена оризена манастирска чорба и печените ярета. Мнозина си дадоха уверение да дойдат пак, за да ядат така сладко, може би, за пръв път. Имаше някои, които си ядоха от провизиите, приготвени за следващия ден. Веднага след вечерята си легнахме да спим. Реката силно бучеше и миеше вече стените манастирски, обаче туй не попречи на уморените туристи да заспят веднага така сладко, както, вярвам, никой в София не е спал.

На другия ден, на 19 май, станахме рано. В 5:00 ч. ние вече закусвахме с чай, кашкавал, месо и всичко, каквото се намираше от планината. След едно малко съвещание, реши се да продължим начертания маршрут, без да заобикаляме, въпреки заплашванията, че след силния дъжд, излял се през нощта, било опасно да се мине по тоя път. Сбогувахме се с отца-игумена и в 6:00 ч. сутринта тръгнахме за Трън, за да стигнем в 6:00 ч. вечерта. Провизиите ни бяха на гърбовете, тъй като конят бе спазарен само до манастира. Влязохме на Зъбер-планина, което трая един час и почнахме да слизаме надолу, от левия бряг на р. Ерма. Докато стигнем до с. Искровци, пътя беше труден, тъй като придошлата през нощта Ерма на много места бе измила пътеката и трябваше сами да си отваряме нова по песъчливия склон на планината. Преминаването през прохода трая повече от час. Величественият масив и от двете страни на прихода, озарявани от слънцето, имаха фееричен вид и караха пътникът често да се спира и гледа, как гордо се издигат във висините, посещавани само от облаците и орлите. Моя власински другар и тук беше се захласнал от омайната гледка и като че ли искаше да разбере това тайнство на природата. За да не изпусне нищо не видяно и за да не изгуби време, вървейки, престанал да гледа пред себе си и хоп подхлъзва се, та си контузи силно десния крак. Другарите му изказаха съболезнованията си, а пък аз бях изтръпнал и се благодарих, че нещастието беше само това и че беше се задържал защото иначе сигурно щеше да се свлече долу в реката и тогаз… Увещавах го, че ще му мине скоро, и го съветвах да бъде по-внимателен през такива опасни места. Съзнаваше вината си, обаче примката бе тъй силна, че който пръв път я вижда, трудно би се въздържал.

Лошият инак път минахме съвсем весело, тъй като нашият главатар „Генерал Бота“ – това име е пътнишкото прозвище на главатаря ни – през всичкото време ни държеше речи из свещената история на вехтия завет, като оприличи скалите отвесни на Йерихонските стени и намери мястото, където е прикован Прометей…

Стигнахме в с. Искровци, от там нататък, ако и да няма добър коларски път или междуселски, но не е опасен, като тоя до там. При с. Одоровци, пътят вече напуща левия бряг на реката Ерма, слънцето като се премине един доста големичък неин ляв приток, накачва се западно стръмно на един доста висок баир, пак надолу почти със северно направление и оттук вече до с. Звонци има шосе, което усилено се работеше та скоро ще бъде довършено окончателно. Към 11:00 часа бяхме при банята на с. Звонци – един малък басейн, награден с тухли римски градеж и покрит отскоро със слаб покрив. При разкопките, правени около нея, били намерени монети от времето на цар Калоян. Ариергарда, който бяхме около 6 души, се окъпахме, което така благотворно ни подейства, че се чувствахме след толкова дълъг път отморени. Съобщихме за това и на другарите си, и ги настигнахме в селото; те ни завидяха и побързаха да последват примера ни. Нямахме топломер, ама на караръ температурата на водата ще е около 24°С. Не зная дали ѝ е правено анализ, обаче в с. Звонци ни казаха, че е била лековита баня, особено за неврозни, неврастеници, най-вече за ония, които страдат от стомашни болести. Водата ѝ е лека на пиене. Преди и във време на къпането изпих не по-малко от 1,5 л., пиеше ми се още и не почуствах никакви болки.

Точно в 12:00 ч. по обяд бяхме в Звонци, дето спряхме да обядваме в единствената кръчма в селото. О нея през площада е вижда училището – едно голямо лошо каменно здание. При едни разкопки, правени близо до него, била намерена една яма, напълнена с кости от човешки скелети. Според както разправя бившият учител в това село, Т. Матеев, когато бил разтурен от турците споменатият по-преди манастир до селото, те, турците, изклали заедно с 80 техни калугери на тоя манастир и жителите на с. Звонци, тогава наричано „Гълъбец“, а преименуването отпосле така, поради многото звънарници, каквито имало тук.

На юг от училището има един връх, който заедно с тоя срещу него към изток са били крепости на цар Асен и са служили да се пази дефилето, в което вървял пътят Ниш-Трън. На първия от тях и досега имало останки от градеж, имало и още изграден трап, който служел за склад на съестни припаси за крепостта, а имало така също така подземен път, но не знаели докъде продължава. Изглежда, че в този край, макар и доста късно, и сега за изследователите на нашата история и фолклор ще има доста работа. Аз лично съжалявам, че не разполагам с време, та да изходя тази част. Ще се считам щастлив, ако мога пак да посетя тези интересни исторични и дивни покрайнини.

След като обядвахме, придружени от свещеника на селото, един доста интелигентен човек, бивш учител в същото село, комуто ще малко благодаря за събраните сведения, бившият там учител – сегашният отсъстваше от селото – и симпатичният фелдшер, в 1:00 ч. след обед продължихме за Трън с намерение да се възкачим на върха Pyй. Пътят минава през върха „Остра глава“, на северозапад от върха, дето е била Асеновата крепост. След половин час ходене, ние бяхме на върха „Остра глава“. Тук раздялата с нашите изпращачи беше сърдечна; държаха се речи от наша страна, от страна на свещеника, бившия учител и фелдшера, стиснахме си горещо ръцете и с изказаното желание да се видим пак, при виковете „Ура!“ се разделихме, водени от сина на добрия стар учител. Не беше се изминал и 1/2 час от раздялата ни, силен дъжд заваля и ние се оставихме от намерението да се възкачим на Pyй. Че не можех да възляза на Pуй, съжалявах аз и никой от другарите, но после останах доволен, че това не сторихме, защото в Трън съвсем късно щяхме да стигнем. Дъждът ни валеше и ние спокойно вървяхме без път през държавната гора, за да се възкачим по стръмния баир, та да хванем пътя, който води оттам за Трън. Пътят е хубав, върви из девствена гора, тук-има има скокотливи изворчета с вкусна букова вода и за хатъра на хубавата вода, при всяко ручейче навеждахме се да пием. Пътят слиза слабо надолу до горската стражарница – здраво градено здание.

Стигнахме в 15:30 часа, починахме, пихме кафе и чакахме да престане дъжда, но напразно. Из пътя и от стражарницата виждахме пространната хубава букова и дъбова гора, безбройните хълмове, околните зъбери и зад хоризонта високите върхове на сръбските планини. През всичкото време на пътуването ни можехме да видим само два пъти да ни се усмихне конусообразния Руй. Той беше неприветлив за нас, но и ние нямахме намерение да му бъдем натрапени гости и за туй погледите ни бяха отправени към Трън.

В 16:00 часа, макар че дъждът не бе престанал, пак продължихме пътуването си. Сега пътят върви доста стръмно надолу, като на места стръмнините са много големи и пътуването става трудно, а особено в дъждовно време, почвата е глинеста и лепне по краката. В 17:30 часа минахме с. Ломница, единственото село на тоя път между Звонци и Трън. В дясно от селото върху баира имало някакъв манастир, но времето и тук не ни позволи да се отбием. Както другите села из Трънско, тъй и с. Ломница е разположено до самите склонове на планината от всички страни къде далеч, къде по-близо е заобиколено с ридове. Щом стъпихме на трънското шосе, отляво ни се яви „Трънското ждрело“, също очарователно, вълшебно, но от дългия ни кален път бяхме се поизморили доста и не му отдадохме заслуженото внимание.

По шосето, което води ту по левия, ту по десния бряг на реката, ние стигнахме в 18:30 ч. в гp. Трън. С влизането си можахме да видим класното училище отдясно, едно масивно здание, зданието на бившото грънчарско училище и някои още обществени здания. Другарите, намокрени до кости, бързаха да стигнат по-скоро в града, за да се изсушат. Аз и някои други, които имахме добри мушами, бяхме слабо разхладени. Другарят ми пък, който с своята дълга и от минало величие мушама, приличаше на генерал от инфантерията , беше не само до кости, ами и в костите мокър, защото от дългото употребление на мушамата беше изпадал всичкия каучук и водата свободно си минаваше през нея. Toй се сети за някогашен негов съученик, подирихме го у тях и като не него намерихме, пратихме едно момченце да го повика. Не се минаха и 5 минути и спасителят на моя другар довтаса. Посрещнаха се като добри съученици, които в младостта са прекарали щастливи години. Запознах се и аз, разбира се. Веднага се даде бързо разпореждане до близките учители, да се сберат и донесат ризи, гащи, панталони и всичко каквото беше потребно за преобличане. Сбра се цял склад дрехи. Преоблякохме се като кръщелници и другарят беше спасен от защитното влияние на своята мушама. И аз, който не бях така мокър, почувствах благотворното влияние на сухите дрехи. Добри хора имало още, казах си.

Излязохме да видим какво става с другарите, които се сушеха в хотела. Влязохме в гостилницата, дето намерихме другарите вече ободрени и шеговито да разказват впечатленията си. Изпечени туристи бяха те. За утрешния ден ни предстояха 53 километра път през Брезник за Батановци, и за да сварим трена в Батановци, непременно трябвало в три часа след обед да бъдем там, а като така, сутринта в три часа трябваше да тръгнем на път. Тия сведения никак не ме зарадваха. Бих желал 60 километра да измина, ама в 3:00 ч. сутринта да се става не го разбирам. Да се остане още един ден в Трън не можеше, тъй като никой не разполагаше с повече отпуск. На другаря ми, който беше вече силно контузен, и на още двама-трима, които се бяха подбили, осигурихме пътуването им да стане с пощата, която тръгва същия ден, когато и ние, само че в 8:00 ч. сутринта. За спане аз и другаря ми бяхме у съученика му. Запознахме се със семейството му. Обядвахме, почерпиха ни с планински вкусен ароматичен мед и незабелязано времето измина. Часа беше близо 12:00 през нощта. Оставаха ми три часа на разположение: с тях дали да почина от трудния през деня път, или да сбера сили за утрешния толкова дълъг път. Тази мисъл хич не вълнуваше другаря ми, защото както вече казах, пътуването му беше осигурено с пощата.

На другия ден, 20 май, рано отпреди зори почнаха на сборното място да се събират излетниците. Между някои от закъснелите бях и аз. Оставих другаря да спи и искрено му завидях. Бях пред площада на сборния пункт, дето в нощния мрак се мяркаха силуетите на другарите. Свежият въздух разведри и бях в бодър туристически вид. Закусихме кой с каквото намери. Взех си сбогом с добрия гостоприемник, който беше дошъл да ме изпрати и всички пак бодри в 3:00 ч. сутринта, с песни напуснахме града.

Града оставихме в мрачна физиономия и гъстата мъгла не ни позволи да видим хубавата му околност. Тръгнахме в направление към Брезник. Шосето прави зиг-заг и близо към с. Филиповци се простира права линия из голата равнина с няколко чупения чак до Брезник. В с. Филиповци бяхме осъмнали при хубаво време. Закусихме с прясно козе мляко и без да почиваме повече, продължихме пътя си. От тук нататък пътуването ставаше относително: омразното шосе низ голата равнина и силния пек на майското слънце, в противовес на миналите хладни дни, пречеше на изморените и измокрените от вчерашния дъжд туристи. При усилен вървеж в 10:30 ч. преди обед бяхме в Брезник в една доста чиста и грижливо мебелирана кръчма, срещу паметника на падналите войници и офицери в сръбско-българската война, починахме и обядвахме. Бяхме готови за пътя за Батановци, когато пощата пристигна, возеше нашите ранени другари, които със задоволство ни поздравиха.

Пътят за Батановuи беше за нас същинска пустиня. Силният пек и безводието на местността усилваха жаждата, измъчваха ни и правеха пътуването монотонно, но разбира се, това не ни отчайваше. Най-после от лява страна, на стотина крачки от шосето, намерихме малко кладенче, уталожихме жаждата си и починахме по туристически, като лежахме на гръб, а краката си високо опирахме върху стеблата на върбите около кладенчето (за предпазване вените от разширение при дългото пътуване). Така починахме, възобновихме малко силите си и при мисълта, че е вероятно да изпуснем трена, ние с още по-усилени крачки бързахме да стигнем навреме.

Минахме край хановете на с. Ярджиловци, единствени на шосето Брезник-Батановци, завихме към югозапад от тях и тъкмо в 14:45 ч. следобед бяхме на гара Батановци. Тренът не беше дошъл още и ние доволни, че усиленият ход не бе напусто, чакахме пристигането му от Радомир; иначе трябваше да останем на следващия ден или да продължим пътя си по направление към Перник за София. Обаче и в двата случая щяхме да стигнем на следващия ден в София, когато никой не разполагаше с повече време. В 15:00 ч. потеглихме с трена за София. Още с качването всичката умора и неприятностите, които имахме от дългия път и силния пек през деня, бяха забравени. Оставаха само добрите впечатления. В 18:00 ч. всички бодри, весели и доволни от направения излет бяхме в София.

За да може да се изнесе този излет без умора и от по-слабите туристи и гости, необходимо е да се разполага с повече дни. Ето защо Софийският клон при определянето на излетите трябва винаги да се съобразява с разстоянието, с което ще се измине, с времето, с което разполагат излетниците. В този излет, ако се разполага с повече време, то участниците ще могат да извлекат истинска полза от туризма: закрепване физически, научване страната в географическо, етнографическо и историческо отношение.“

София, август 1907 год., Ат. Джаванов